05/10/2026
Павел Таланкин в разговор с People of Sofia
Ambassade de France en Bulgarie / Посолство на Франция в България
Френски институт в България Institut français de Bulgarie
Single Step
Казвам се Паша Таланкин и съм роден в Карабаш (град в Челябинска област, на около 1400 км източно от Москва), а сега живея в Прага. Режисьор съм на документалния филм „Господин Никой срещу Путин“ (Mr. Nobody Against Putin), носител на „Оскар“ и BAFTA за най-добър документален филм, както и на Специалната награда на журито на Sundance.
- Kакво беше детството ви?
- Обичайно детство за деветдесетте години. Роден съм през 1991 година и живях сравнително свободно, защото тогава все още можеше да се живее свободно. Аз съм петото дете в семейството – имам двама братя и две сестри. Карабаш е типичен индустриален град с много екологични проблеми. Подобни градове се наричат „моноградове“, защото там има само една основна промишленост.
- Кой е най-яркият ти спомен от детството?
- Много са. Веднъж щях да потъна в едно блато, но успях да се хвана за един дънер и да изляза. Въобще, детство като в руските филми.
- Как решихте да се занимавате с кино?
- Учех в средно училище до девети клас и посещавах уроци по пеене. В руските училища можеш да учиш до десети или до единадесети клас. След това постъпих в режисьорско училище, във вокална катедра. Там задължително трябваше да свиря на пиано, но аз не можех и затова ми дадоха една година, за да се науча. За мен обаче това ми се видя несправедливо към хората, които идват след мен, защото аз заемам едно място. Тогава им казах, че тръгвам в друга посока. Ако бях продължил в това училище, сега щях да работя в някой театър като музикален оформител.
Върнах се да довърша десети клас, а в единадесети клас постъпих в академия по култура. Искаше ми се да се занимавам с организиране на различни мероприятия и културни събития. Там имаше такава специалност – организатор на културно-масови мероприятия. Катедрата за културно-масови мероприятия беше на втория етаж, а на първия беше тази по режисура на кино и телевизия. Много ми хареса и казах, че ще уча това. Завърших програмата за четири години вместо за пет. Практиката ни беше в различни телевизионни канали. Там нещата не бяха много честни – трябваше да „облъчваме“ хората, че всичко е наред, че животът е много хубав. И си казах, че не искам да имам нищо общо с телевизията. Тогава ме поканиха да бъда педагог-организатор в училището, в което бях учил като дете.
- Путин идва на власт през 2000 година. Реално вие сте живял само девет години без Путин. Може ли да си представите живота без него?
- Разбира се, мога. Много хора в Русия не могат, но аз мога.
- Усещаше ли се как се променят обществото и хората по време на неговото управление?
- В началото той не беше такъв – всичко беше позитивно. Хората му имаха доверие. Надявахме се, че нещата ще се подобрят, но постепенно ставаха все по-лоши и по-лоши и накрая той започна тази война срещу Украйна. Започнах да виждам това, когато убиха журналистката Политковская, когато започнаха да закриват независимите медии. Постепенно съмненията ми се увеличаваха – не беше изведнъж. Последната „капка“ за мен беше убийството на Немцов и тогава всичко ми стана ясно.
- Имате ли наблюдение как това влияеше на обществото?
- В малкия град това не се усеща много, защото хората в повечето случаи живеят доста скромно – ходят на работа, занимават се с домашните си грижи и не се интересуват много-много от това какво се случва в Москва. В руското общество има едно такова негласно споразумение между хората и властта: вие не се занимавайте с нас и ние няма да се занимаваме с вас. Съществуват разделено.
- Как живее един обикновен руснак – примерно в Карабаш? Какво го интересува, кое е важно за него?
- Най-важно е да запази работата си. Преди Карабаш беше достатъчно голям индустриален град – около 40 000 души, а сега са към 10 000. Хората вече го възприемат като доста западнал и малък. И по-рано, и сега в Карабаш няма кафенета, клубове, нищо, защото хората са бедни и такъв бизнес не ти носи доход.
- Как беше първият ви учебен ден като учител?
- Децата ме приеха добре и много топло. Единственото разногласие имах с колегите относно работното ми време. Договорът в училището беше за работно време от 8 до 17 часа. Децата от 8 до 12 са заети с учебната програма, а заниманията с мен започваха след това. Реално нямаше какво да правя до обед. Помолих директорката да идвам в 12 и да оставам след 5. Директорката се съгласи, но другите учители бяха против. И аз се договорих с учениците, когато идват в 8, да светват осветлението в моята стая, за да имитират, че съм там. (Смее се.)
- В други интервюта разказвате, че сте били доста различен от вашите съученици – интересували сте се от кино и литература много повече. Имахте ли идея как да предадете това вече като учител?
- С времето тези интереси се задълбочиха и беше съвсем нормално да се опитвам да събудя такъв интерес и у учениците си. Постоянно правехме изложби, карах ги да рисуват и да участват във всякакви творчески дейности.
- Какво отне от сегашните ученици режимът на Путин от това, което имахте вие като ученик? Какво не получават сега?
- Ние бяхме свободни в училище. Нямахме тази нова организация на учебния процес – всички тези пропагандни патриотически уроци, военизацията, която се въведе в училищата.
- В България от няколко години също се засилва този патриотизъм. Докъде води това?
- Бих казал, че резултатите от това ще се видят след години и ще бъдат много неблагоприятни. Педагогиката е дейност, чиито последствия се виждат след 15–20 години. Когато бях ученик, цялата тази пропаганда я нямаше. Беше ситуация, в която хората и политиците живееха отделно и не се намесваха един в друг. Това нахлуване на политиката в училището стана, след като Русия нападна Украйна.
Когато започна войната, много хора видяха накъде отива страната, събраха си нещата и заминаха от Русия. Хората, които заминаха, бяха на моята възраст или около нея, плюс-минус десет години. Тоест хора, които са били възпитавани в свободни училища, без сегашната пропаганда. В Кремъл разглеждаха този процес и си казаха: „Аха, тези хора не са имали пропаганда в училище, затова сега си тръгват. Съответно, ние трябва да възпитаме новите поколения по друг начин.“
- Решихте да направите този филм, за да алармирате докъде води това, да дадете сигнал?
- Да, това беше идеята ми, защото много от преподавателите са живели по комунистическо време, видели са това и за тях то не е нещо ненормално. Те го приемат, защото самите те са живели така. Но за по-младите това е нещо ново и те не знаят.
Този филм показва какво в момента се случва в училищата. Познавам много хора, които след като са гледали филма, са изумени от това. С мен са се свързвали родители от Карабаш и ми казват, че знаят, че има такива уроци, но не знаят съдържанието и мащаба им.
Също и учители, които след филма са изпитали срам, че са част от тази система. Толкова тежки коментари, че си даваш сметка, че зад тези хора има още стотици, които мислят така, но нямат смелост да коментират.
Един баща ми беше написал: „Благодаря ти за филма. Явно е настанало време да поговоря със сина ми как работи пропагандата. Пуснах твоя филм, всички го гледахме и обсъдихме какво всъщност се случва в училище.“
Това съобщение беше много ценно за мен, защото при нас обичайно бащите не се занимават с възпитанието на децата. Значи филмът е въздействащ.
- Част от работата ви в училище е била и да заснемате всички мероприятия и събития, които се провеждат. Имахте ли първоначална идея, че това може да стане филм, или просто събирахте кадрите като личен архив?
- В училището през 2022 г. започнаха да пристигат заповеди и методически напътствия какво трябва да се преподава, какво трябва да говорят учителите за войната, как децата трябва да реагират. Дойдоха подробни указания и готови презентации, напълно разписани уроци.
Казаха ми, че всичко това трябва най-подробно да се заснема, за да може да се отчита на по-високо ниво в министерството, че всичко се изпълнява стриктно. Спомням си първия урок, който заснех, и след това си казах, че нямам никакво право тези материали да не се видят. Първата ми работа беше да започна да ги архивирам и запазвам.
Нормално, прави се запис, изпраща се видеозаписът и картата се изтрива за нов запис. И аз започнах да купувам постоянно нови и нови карти с памет. Първоначално идеята ми беше за разширен репортаж. Тогава се свързах с Дейвид Боренщайн и решихме, че материалът е достатъчен за цял филм.
- Притеснявахте ли се по време на събирането на всички тези записи?
- Когато снимах, се страхувах, че ако някой разбере, че съм се свързал с американски документалист, можех да имам проблеми. Това да работиш с американци в Русия се приема като червена лампа.
- И в един момент решавате, че трябва да напуснете Русия. Казвате на близките си, че заминавате на почивка в Турция. Как взехте това решение?
- По филма работеше доста голям екип в чужбина – в BBC. В него влизаха адвокати, специалисти по Русия, дипломати, които разглеждаха абсолютно всеки кадър, и взеха решение, че този филм може да излезе единствено ако напусна Русия. Обади ми се продуцентът и ми каза, че трябва да си събера вещите и да замина, но все още не знаеха къде ще се установя. Купиха ми билет за Истанбул за отиване и връщане. Там вече се запознах с останалите продуценти.
- Вие казвате, че обичате родния си град. За да може филмът да види бял свят, или защото вече не можехте да живеете в тази политическа обстановка, решихте да заминете?
- На везните беше или да говоря за това, което се случва в училищата, или да мълча. Това е все едно да имаш дълбока рана на ръката. Представете си, че ви изтича кръвта, но не отивате в болница.
- Беше ли ви тъжно, когато заминавахте – за близките ви, за всичко това, което се случва в страната ви, за бъдещето на тези деца и какво ги очаква?
- Разбира се. Много. Мислех си: „Ето, сега отивам да монтираме филма и не след дълго ще се върна отново при близките си и евентуално ще замина отново.“ Продуцентът тогава ми каза: „Какво, ти глупак ли си?“
- Оттогава не сте се виждали с никого от Карабаш?
- Не. Бяха ме поканили на конференция на НАТО в Истанбул и моите ученици си бяха извадили задгранични паспорти и бяха отишли, но в същото време Турция не ми даде виза и тази среща пропадна.
- Как прие майка ви заминаването и филма?
- Тя прие трудно филма, не толкова заминаването ми. Чисто майчин инстинкт – да мълчиш, да не се обаждаш, да не правиш нищо, да не разказваш нищо, да си „траеш“, за да не ти се случи нещо. Притеснява се за реакцията на държавата, а не защото не е съгласна с мен.
- А вие притеснявахте ли се от реакция от страна на Кремъл? Обявен сте за „чуждестранен агент“, а филмът ви е забранен в Русия. Знаем за многобройните отравяния на руски дисиденти с „Новичок“, как умират от пиене на чай и как се „самоубиват“ от високи етажи. Наскоро в Полша беше убит и карикатуристът Семьон Скрепецки.
- Комисията по въпросите на безопасността към правителството принципно не се занимава с хората на изкуството, емигрирали в чужбина – не ги закачат. От тази гледна точка ме уверяваха, че съм в безопасност. Не ме обявиха за „чуждестранен агент“, когато филмът спечели в Сънданс, когато спечелих БАФТА, не ме обявиха и при номинацията за „Оскар“. Обявиха ме, след като филмът спечели „Оскар“. Толкова силно не вярваха в мен и във филма, че са си казали: „Оставете го там с неговия филм“. Това, че ме обявиха за „агент“, не ме разстройва. Безразлично ми е.
- Сигурно много хора ви смятат за предател в Русия?
- Да. Както в Карабаш, така и в Русия хората са такива, че помежду си могат да си говорят и да се шегуват колко е зле положението, но когато някой външен човек говори колко е зле положението в Русия, те „скачат“.
Ако бях останал в Русия и ходех с една флашка и я давах на всеки да гледа филма, никой нямаше да ми обърне внимание. Но фактът, че аз излязох навън и от тази позиция показах този филм, е привличаща комбинация – имаш вътрешната ситуация, показана от външен поглед.
Още когато правихме филма, бях предложил на продуцентите да забранят разпространението му в Русия, защото бях сигурен, че само така ще се гледа масово там. „Защо при нас е забранен?“, щяха да се питат и да го гледат.
- Как виждате бъдещето на Русия с тази цялостна милитаризация във всички сфери?
- Още отсега се виждат първите признаци на това бъдеще – увеличаването на насилието както в обществото, така и в училищата. Като най-ярък пример за това бъдеще мога да посоча статистиката от януари тази година – най-жестокият месец по отношение на документираните нападения между ученици и на ученици срещу учители.
От моя опит знам, че поне половината от случаите изобщо не влизат в статистиката. Даже в моето училище имаше случай, в който момиче дойде с нож и нападна учител по обществознание, и за това никой не писа и никой не говори. Беше покрито.
След като аз напуснах, имаше и случай, в който момче нападна баща си с чук. Все по-агресивно става обществото помежду си, освен агресията към външния свят.
- Има ли шанс Русия да се превърне в демократична държава? След Горбачов Западният свят 30 години се стремеше това да се случи, след което Путин нападна Украйна.
- При всички положения има шанс, но трябва много да се работи за това. Нито един режим не е вечен. Реално ние имахме един промеждутък от десетина години между съветския комунизъм и режима на Путин, но тогава най-голямата грешка беше, че никой не говореше с учениците, с родителите, с учителите. Никой не се постара да извърши лустрация на комунистите и те останаха на управляващи позиции.
- Реално това се случи и в България.
- Хората, които бяха на власт по време на комунизма, са на власт и сега.
- Не си оптимист?
- Не, не. Оптимист съм. Ако бях песимист, съвсем друго щях да говоря. (Усмихва се.)
- В България има русофили, които не познават руската култура, руското изкуство, а харесват Путин. Как си го обясняваш?
- Не мога да си го обясня никак. Не виждам никакъв здрав смисъл.
- Целият свят е залят от руска пропаганда, да не говорим за България, където тя е една от най-силните. Как човек да се предпази?
- В Европа е особено много. Моите студенти ми направиха профил в TikTok и видях какво гигантско количество пропаганда има там. А в тази социална мрежа има много деца.
Аз имам такова правило, че убийството и войната са последна точка – това са престъпления и не трябва да се случват. А самата държава не трябва да навлиза в личния живот на хората.
- При руснаците, които харесват Путин, се вижда едно противоречие – реално той разрушава Русия и прави живота им по-беден и труден. Как си го обясняваш?
- Хората, които го подкрепят, са слепи и глухи. Не виждат и не слушат това, което се случва. Дори само ако вземем промяната в реториката му по време на тази война, е видно, че той не се справя и трябва да си ходи.
Пропагандата говореше как Украйна не трябва да влиза в НАТО, как не искаме НАТО до нашите граници, а ето че влезе Финландия, чиято граница с Русия е най-дългата граница на страна членка на НАТО.
- Как виждаш страната си без Путин?
- В Русия има гигантско количество млади политици, които са готови и могат да се занимават с това, но никой не им дава шанс. Не им се дава възможност да участват във вземането на решения. Надявам се това да се промени.
- Да се върнем към филма. Как се почувства, като взе в ръце „Оскар“-а?
- Направо полудях от щастие.
- Как се промени животът ти след това? Стана ли милионер – красиви жени, партита, охолен живот?
- (Усмихва се.) Никакъв милионер не съм и тези неща изобщо не са за мен. Започнаха повече хора да питат за филма и да го гледат.
- А сега накъде?
- Все още не знам. Получавам различни предложения за проекти, но засега нищо конкретно. По-скоро бих направил отново нещо, свързано с Русия. Мисля, че темата за това какво се случва в Русия временно ще отшуми и след години отново ще се завърне.
- Мечтаеш ли за времето, когато ще се върнеш в родния Карабаш?
- Да.
Павел Таланкин е в България по покана на фондация Сингъл Степ, Френския институт в България и British Council.
